В калта ни харесва, дами и господа. Няма друго обяснение за феномена България.
Преди броени дни румънци отново протестираха срещу посегателствата над правовата държава в съседката ни. Те искат демокрация, искат адекватна съдебна система, искат да бъдат част от времето си. Да бъдат актьори в него, не пасивни зрители. У нас? Тишина.
Тишина, докато олигархът Делян Пеевски пише закони срещу разграбването на онази банка, която сам изяде.
Тишина пред бруталното изнасилване на българското свободно слово.
Тишина, докато главният прокурор става все по-омнипотентен, все по- вездесъщ, все по-присъстващ… в болната система.
Тишина, докато кабинетът ГЕРБСП тихо играе на демокрация и опозиция, циклично, според тиража на изборите, пред пасивните зрители.
Тишина, докато същият този кабинет скришно прокарва закони, които малко по малко уронват устоите на държавата ни, която и без това е на командно дишане от 30 години насам.
Тишина.
Тишината върви ръка за ръка с безличното определяне „народ“. Народът, който чака да го оправят. Не граждани, не гласоподаватели, не избиратели, не. Народ.
Една маса, тълпа, рояк, който тихо жужи в панелките кошери, недоволен и изтощен, но все така пасивен. Народ, който няма търпение Станислав Трифонов да сложи черен печат на последната надежда – младите българи, превърнали се в последното политическо оръжие на статуквото. Тишината е демокрация, за която ще гласуваме с sms. Народ, чиито будители са агенти като Божидар Димитров и Росен Петров, чиито министри са агенти, чиито ценности са тоталитарни. Народ, чиято Алма Матер отказва да почете единиците стойност, чест и достойнство.
Да, тази кочина ни допада. Допада ни сляпото критикуване и откровена омраза към онези, които се изправят в тази кочина. Но никога не сме достатъчно несъгласни, че да бъдем конструктивна опозиция. Нашето несъгласие е точно такова, каквото и съгласието ни – пасивно, тъпо, стадно, безвкусно както на хумор, така и на аргументи. Докато едни се борят, други правят картинки в интернет или го играят самотни вълци. Важното е да говориш, дори да не осъзнаваш какво. Столетие по-късно българите си оставаме чорбаджии, които играят на дребно. А будителите… тях предаваме на заптиетата.
Кочината ни допада. И вината не е наша – когато си роден в кочината, калта и изпражненията почват да ти се струват нормални. Затова и изборите ни винаги са еднозначни: избираме си най-големите свине за водачи.
