11/9/2001. Три седмици след като съм пристигнал в Бостън.
Излизам от лекция по топология. Чувам някой да казва: “Втори самолет се е разбил”. Не знаех още нищо. “Започва война”, казва друг. После виждам плачещото момиче в оранжевия пуловер на стълбите. Сестра ѝ била във втория.
Телефони и интернет почти няма, но успявам да пиша есемес на родителите си и изброявам имената на всички приятели, които съм видял живи и здрави. Самолетите са отвлечени от бостънското летище, родителите в България са полудели от ужас.
После започват новините, в кампуса е пълно с хора, охрана. На следващия ден лекциите продължават, университетът отказва да угоди на терористите. Получаваме имейли от университестските власти:
Бъдете заедно, търсете професионална помощ, ако страхът надделее. Не забравяйте, че сред вас има жертви, грижете се за съквартирантите си. Помнете, че мюсюлманите са хора като нас, не ги обвинявайте, тях ги е страх повече даже.
В следващите дни повечето коли в Бостън имат закачени знамена, лепенки “United we stand”.
Чуват се десетки истории за хора, които в пълен шок припадат на обществени места, за други, които им помагат. Полека комуникациите се възстановяват, университетът се връща към нормалния ритъм.
В първите седмици не е ясно кога изобщо ще можем да пътуваме извън града. На летището се чака по 3-4 часа, проверките са страшно подробни. Към Коледа нещата вече са се нормализирали, въпреки че и до днес бостънското летище живее с травмата.
После започват войните, студентските протести, яростните спорове.
Година по-късно мненията са много по-разделени и радикализирани. Чувството, че всички сме били заедно, е изчезнало.
Появяват се конспиративни теории и злорадство, колкото повече се отдалечаваме от трагедията, толкова по-малко се помни, че в този ден умряха почти 3000 души, хиляди останаха ранени – физически или душевно
Затова на 11 септември мисля само за хората, които наистина пострадаха. За майките, бащите им, за децата и приятелите им.
