Този е изводът от продължилите десет години съдебно-политически вихрушки около царските имоти.Защо се получи така? Защото дядо му и баща му са били царе на България, не за друго – така излиза. Ако не са били царе, а деди и бащи на сини, червени, розови и зелени редови граждани и политици, щяха да си реституират имуществото без проблем, и то само със свидетели – това бе позволено от Закона за реституцията. Но нали и Симеон Сакскобургготски е български гражданин, защо в нито един закон не бяха включени евентуалните негови искания за възстановяване на отнета собственост? Този въпрос, на който нито един управляващ политик не е дал отговор досега, обяснява заглавието.
Въпросът за имуществото на монарсите в цивилизования свят е политически въпрос. А българската политическа класа, родена от демократичния преход, се оказа притворна, лицемерна и страхлива, за да реши този въпрос със създаване на закон за царските имоти. И го хвърли на съда, за да си измие ръцете с него и да покаже на народа колко е загрижена за народния интерес.
Но защо съдът решава в полза на държавата, след като тя не представя никакъв документ, че е строила и плащала за построяването на тези имоти? Този е най-тежкият въпрос. И най-тъжният.
Защото – така мисля аз – съдът работи сред непоправимо отровена от пропаганда среда, от една страна, а от друга – поради най-невинно вътрешно убеждение на конкретните съдии, че решават в обществен интерес. Убеждение, изградено от историческо невежество, затова е и невинно.
Коментарът можеше да свърши тук, но щеше да е голословен.
Ще спомена само две решения на Върховния касационен съд, които са преодпределящи за последвалите по-късно.
Едното е решението на Върховния касационен съд от 2016 г., с което хижата „Саръгьол“ в Рила бе окончателно върната на държавата.
Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза попитаха съда дали след като липсва закон, който да уреди последиците от отменения от Конституционния съд закон за одържавяването на царското имущество от 1947 г., гражданският съд може да постанови решение, което да съобрази с принципа на законност, тоест при липса на закон да основе решението си на основните начала на правото, обичая и морала.
Ето отговора на ВКС: Постановяване на такова решение е възможно „доколкото предметът на правния спор допуска това, но съдът не може да признае реституционни последици на основание, което не е нормативно уредено от действащото законодателство“.
С други думи: без парламентът да приеме специален закон за царската реституция, съдът не може да признае правото на собственост на царското семейство. Но излиза, че може да направи другото – сепва се здравият разум – да признае правото на държавата да е собственик, така ли? И на какво основание? На одържавяването на царското имущество от 1947 г., което беше отменено от Конституционния съд?
Абсурдът е в това, че точно държавата, която е ищецът – претендент да е собственик, трябваше да приеме този специален закон, за да може и царските наследници да си върнат имуществото, за което могат да докаже, че им принадлежи, както всички други български граждани. Държавата не прави това, въпреки че в решението на парламентарното мнозинство на ГЕРБ от 2009 г. за мораториума над комерсиалното използване на царските имоти, се казваше изрично, че той, мораториумът, ще действа „до приемането на закон“.
Повтарям – да вникнем в коварството на сътворения казус:
Държавата, разбирай мнозинството на ГЕРБ и неговите сини и патриотични партньори през годините, не изпълнява задължението си да приеме закон за царските имоти. А в същото време предявява иск за собственост спрямо възстановените имоти, знаейки, че при липсата на закон може и да спечели. Колко хитро! (Като казвам „знаейки“, имам предвид адвокатите на държавата – не нейните министри Мирослав-Найденовци, Порожановци, Нанковци, които от името на държавата заведоха и водят съдебните дела, нито премиера Борисов визирам – убедена съмq че те хал-хабер си нямат нито от исторически факти, нито от право.)
Разбираме ли каква каша забърка Върховният съд, безпристрастният генерален арбитър? Затова имената на върховните съдии по двете ключови за развитието на съдебната сага дела трябва да се знаят. За делото „Саръгьол“ във ВКС: Красимир Влахов, Камелия Маринова, Веселка Марева и Владимир Йорданов.
Но решението за Саръгьол е само смекчена последица от основополагащото решение на ВКС от 2012 г., с което бе отказана реституциуята на чифлика Кричим. Това е решението, за вземането на което ВКС игнорира свидетелски показания и документи за собственост, отказвайки да обсъди почти половината от възраженията на царскте наследници. Това е решението, което предопредели всички последващи произнасяния в полза на държавата по всички спорове на всички съдебни инстанции, не оставяйки никакъв шанс на съдиите от долните инстанции – така поне те го тълкуват.
Решението „Саръгьол“ от 2016 г. е само облагородена последица на това от 2012 г., в него цитираните върховни съдии ревизираха драконовските последствия на основополагащия акт от 2012 г., според който Сакскобургготски трябваше да плаща милиони левове за това, че е получил и стопанисвал върнатите имоти. Цитираните върховни съдии проявиха щедър жест да не третират царя като влязъл с взлом бандит в имотите, а само го обявиха за недобросъвестен владелец. И защо трябваше да правят такъв благороден жест? Да бяха го задължили и да плаща, за да бъдат докрай последователни в сътворения абсурд, нали е бил недобросъвестен?
(Впрочем върнатата на държавата хижа Саръгьол вече не съществува – туристи са видели руина, в която е имало и пожар. А за окончателно спечелената от държавата къща в Ситняково пък, бивш творчески дом на българските писатели, държавата нищо не е предприела като стопанин – там е запустение, министър Нанков да я беше дал на някоя мутра концесионер, поне да я опази от разграбване.)
Връщам се на основополагащия акт на ВКС. Тогава – именно с това свое първо решение за царски имот от 2012 г., ВКС обяви, без да назначи правно-историческа експертиза, че интендантството на цивилната листа на царя е държавна институция: без да е представен документ за учредяването му, без да коментира въпроса защо, ако е държавна институция, то действа по упълномощаване на царя и защо той назначава главния интендант.
Върховните съдии, които постановиха решаващия акт от 2012 г., са Костадинка Арсова, Василка Илиева, Даниела Стоянова.
Защо сегашното решение за делото „Врана“ е знаково, макар да не е окончателно
Защото „Врана“ е домът на царската фамилия – от построяването на имота през цялата история на Третото българско царство – и това винаги се е знаело. Сградите и паркът са построени и платени от цар Фердинанд, запазени са над сто крепостни акта и продавателни записи, удостоверяващи купуването и окрупняването на земята. В които дори не фигурира злополучното интендантство, дори да го приемем за държавно, а парчетата земя са купувани по лично упълномощаване от княз/цар Фердинанд.
Историята на Третата българска държава е много кратка – само 140 години, и ако има имоти в България, които през цялото време да са били строени и стопанисвани пред очите на всички българи, това са царските имоти и конкретно „Врана“.
Че домът е личен, говори и печалният факт, че след като комунистическата власт изважда от Рилския манастир тленните останки на цар Борис III през 1946 г. и нарежда на вдовицата царица Йоанна да ги препогребе „някъде другаде“, тя полага ковчега именно там, в дома си, в парка „Врана“, което е считала за най-сигурното място за покой на царя и там построява параклис. /След заминаването й параклисът е взривен и тленните останки на царя изхвърлени незнайно къде, спасена е само бронираната стъкленица със сърцето, тъй като е била положена отделно от оловния ковчег/.
Включително и земеделското правителство на Стамболийски, включително и отечественофронтовско-комунистическото на Кимон Георгиев след деветосептемврийския преврат. Доживяхме днес да видим как се отнема дом на царската фамилия от демократична съдебна и политическа система, в която действа конституция, гарантираща правото на собственост. Онези власти, дори и най-презиращите царя, не са посмели да го направят, дори комунистическата през 1947 г. е приела закона за одържавяване след най-подробни описи на всяка вещ…
Можеше ли Борисов да отговори на въпроса на Макрон? Да, ако знаеше…
През лятото на 2017 г. президентът Емануел Макрон, докато нашият премиер му показваше гордо „Евксиноград“, попита „кой е построил тази впечатляваща красота“. Напрегнах слух и усилих телевизора, за да чуя какво отговори Борисов. Не отговори, каза само че „тук са почивали и царе“. А французинът с въпроса си всъщност даде възможност на българския си домакин да каже ясно „Цар Фердинанд“, тоест и ние сме имали царе и история.
Разбира се, нашият премиер можеше да каже и нещо повече, което щеше да зашемети госта му: „Тази красота я е построил българският цар Фердинанд, внукът на последния френски крал-бурбон Луи Филип, единственият монарх, който по собствено желание е намалил цивилната си листа от френската държава, защото е бил достатъчно богат, за да си надвива на харчовете…“ Можеше да каже това Борисов. И Макрон да ахне ведно с медиите – българските и френските. Можеше нашият премиер, ако знаеше…
Вмъквам този забавен детайл, защото от абдикацията на цар Фердинанд до днес пропагандата – далеч не само комунистическата впрочем,
проповядваше мерзки фалшификации на историческите факти
– как дошъл отнякъде си гол и бос един Кобург да се облагодетелства на български гръб. Историческите факти говорят друго. В старите ми тефтери има имена на селяни от Самоковско и Софийско, които до към 80-те години на миналия век си спомняха как майката на цар Фердинанд – княгиня Клементина /дъщерята на споменатия френски крал Луи Филип/ е плащала със златни наполеони нивите и ливадите, които лично купувала от тях, за да бъде създадено имението „Врана“. Пак тя е докарала мебелите за „Евксиноград“ – говорят за това лични писма от царските описи в Държавна агенция „Архиви“…
Да не се чудим защо ни подритват големите и силните /държави имам предвид/. Ето затова – защото за днешната политическа класа, наричана още елит, историята няма значение. Защото биещите се в гърдите, че са патриоти Валери-Симеоновци и Каракачановци дори не знаят, че саркофагът на цар Фердинанд, който създаде и модернизира българската армия и от една изостанала османска провинция заедно с правителствата създаде модерна суверенна държава, стои от 1948 г. над земята непогребан в замъка Кобург, покрит с българското знаме и с писменото му последно желание да бъде погребан в България. Те не се и замислят, а искат уважение отвън, че нямаме гроб на цар на Третата българска държава. Имаме само гробницата със саркофага на княз Александър I Батенберг, и то защото именно цар Фердинанд е настоял пред парламента за решение тленните останки на първия държавен глава на нова България да бъдат пренесени от Австрия в София. За да се пише историята на Третата българска държава …
Днешните си мислят, че историята започва от тях – до степен, че почти удариха в земята болшевиките, онези поне не лицемереха. С изземването на дома на царското семейство „Врана“ точно това направиха – показаха своята нищета. И най-страшното и най-жалкото е, че овъргаляха съда в политическата конюнктура за „лошия цар, който дошъл да си вземе имотите“.
Е, вземат му ги обратно. На ход /и на входа/ са концесионерите.
Автор: Петя Владимирова
Текстът е препубликуван от „Дневник“ с разрешение на редакцията на изданието.
Залгавна снимка: Манифестите, с които се възвестява възшествието на престола на Борис Трети на 3 октомври 1918 г. и смъртта му през 1943 г., както и първият му портрет като цар на българите. Дворецът „Врана“.
