Не вярвам, че има човек, гледал „Студена война“ на Павел Павликовски и излязъл равнодушен след прожекцията.
Помните ли излезлия през 1984 г. „Амадеус“ на Милош Форман, който успя да постигне нещо уникално. Прикова за 160 минути публиката пред екрана с класическа музика и исторически сюжет и спечели осем „Оскара“.
Не без самочувствие, Павликовски е решил да вдигне още залозите с чернобелия „Студена война“, продължаващ само около 90 минути и съдържащ освен Шопен големи количества полска народна музика, обработки на народни песни, сталинистки маршове, джаз, естрада и дори рокендрол.
В сърцевината на сюжета е любовта на двама души, които са се сблъскали уж случайно в тежките следвоенни години. Пред любовта стои обичайната неизпълнима задача – да преодолее всичко – граници, време, пространство, нечовешки порядки, дори в такива невъзможни времена като тези на тоталитарния комунизъм в Полша и в разделената с желязна завеса Европа.
Доколко определяме сами съдбата си и доколко съдбата ни се определя от „обстоятелствата“? Наистина ли човек може сам да определи съдбата си?
Историята започва в най-долната точка на следвоенна Полша – страната е разорена, а на власт са сталинистите. Група танцьори, певци и музиканти са твърдо решили да се качат на единствения социален асансьор, останал извън партийно-ченгесарските структури – ансамблите за народни песни и танци, които са част от новата политика в областта на културата.
В новосъздадения ансамбъл административният ръководител е безскрупулен чиновник кариерист, който дори не е от най-лошия възможен вид – конкретният функционер говори културно, не прекалява с безпричинните гадости, но е готов да мине през всичко и всички само за да върви напред и нагоре.
Така, през съдбата на музикантите и музиката, виждаме какво представляват следвоенните епохи и на Изток, и на Запад.
На Изток сталинизмът си представя хората като свирещи, пеещи и танцуващи кукли. Хрушчовото „размразяване“ е локва на повърхността, под която се чувства дъхът на вечния лед на лагерите и репресиите. По-вегетарианският „зрял“ социализъм е хедонистичен, лицемерен и повръхностен, но същевременно и най-прогнил и подъл.
На Запад артистите са по-свободни и нямат проблеми с осигуряването на елементарното си съществуване, но пък са в хватките на неписаните правила на шоубизнеса, които са представени без излишна сантименталност, но и без излишен блясък.
Какъв е постигнатият резултат?
Постепенно, с развитие на действието, разбираме, че богатият и емоционален музикален език би могъл да бъде далеч по-важен от цветната картина. За момент се докосваме до разбирането, че за хората на музиката наистина важното е това, което се чува, а не това, което се вижда.
Налице е изключителен саундтрак, от който на моменти те присвива до плач.
Добрите музиканти като магьосниците от Хари Потър могат да си позволяват неща, които изглеждат свръхестествено на останалите хора – преодоляват дори строго охраняваните граници между Изтока и Запада по време на студената война, на сцената живеят почти поносим живот в задушната атмосфера на тоталитарния комунизъм, постигайки това с помощта на магическата сила на музиката.
Филмът нарочно не се опитва да вкара историята в нечия идеологическа рамка и в нечий „голям“ разказ за епохата, а дори се опитва да разруши всички идеологически рамки – тази на господстващия между 1945 и 1989 тоталитарен марксизъм-ленинизъм, на временно отстъпилия религиозен фанатизъм, на хедонистичния западен либерализъм, на полския патриотизъм, дори рамките на традиционната трагична любовна история, каквато е позната в популярната западна култура.
Да се гледа ли?
Да, да, да и да. Споменах, че саундтракът е истинска наслада за сетивата. Строгата черно-бяла визия ни връща в средата на ХХ век и още веднъж ни насочва към историята, разказана чрез музиката. Отлична игра на Томаш Кот и Йоанна Кулиг, отлична работа с камерата. Чудесен материал за разговор след прожекцията.
На снимката на корицата: Пол Павликовски по време на снимките