Великият консилиери на американската дипломация говори за Путин, новия световен ред и смисъла на Тръмп, пише Едуард Люс, национален редактор на „Файненшъл Таймс“ за САЩ и автор на книгата „Оттеглянето на западния либерализъм“.
Не беше трудно да убедя Хенри Кисинджър да се срещнем на обяд. Въпреки че е на 95 и се движи доста бавно, големият consigliere на американската дипломация има желание да говори. Той бързо прелита света, за да види хора като руския Владимир Путин или китайския Си Дзинпин толкова усърдно, колкото когато разиграваше световната партия шах като дипломатическия маестро на Ричард Никсън. Той обича да бъде във вихъра. Но да го убедиш да каже това, което наистина мисли, е съвсем друго нещо.
За геополитиката Кисинджър е това, което е Алън Грийнспан за монетарната политика – оракул, чиито прозрения са надминати единствено от загадъчността им. Моята задача бе да го изкарам от зоната на комфорт. Искам да знам какво мисли в действителност за Доналд Тръмп.
Той е перфектно точен. Обядваме ден след като Тръмп се срещна с Путин в Хелзинки – среща, за която външнополитическите институции в Америка вярват, че ще остане в историята като дъно за дипломацията на САЩ.
Тръмп е направил немислимото, приемайки убежденията на Путин, че е невинен за изборния саботаж, пред това да се довери на американското разузнаване. По-късно същия ден Тръмп ще се опита да компенсира стореното, настоявайки, че е казал „не виждам защо не би се намесила“ вместо „не виждам защо да се е намесила“ [за Русия – бел. прев.]. Но вече е късно. „Ню Йорк Дейли Нюз“ излиза с гръмко заглавие: „Открита измяна“ до карикатура на Тръмп, на която той застрелва Чичо Сам в главата, докато държи ръката на Путин. Едва ли съществува по-добър момент да изкарам Кисинджър от кожата му на оракула от Делфи.
Пристигам няколко минути по-рано. Кисинджър вече е седнал. Той е малка фигура, стоящ на маса в ъгъла на полупразния ресторант. Голям бастун е подпрян до стената (скъса кръстна връзка преди няколко години).
„Прости ми, че не се изправям“, казва Кисинджър с тежкия си германски акцент. Хапваме в „Джубили“, уютен френски ресторант на две крачки от апартамента на Кисинджър в Манхатън, който на свой ред е на няколко минути път от Kissinger Associates, фирма за геополитическо консултиране, която таксува клиентите с огромни суми, за да чуят това, което, предполагам, са неполираните мисли на Кисинджър. Единственото, което аз трябва да платя, е хубав обяд. Докато поръчваме, Кисинджър проверява дали той е мой гост.
„Ах, да“, казва той, кикотейки се след моето настояване, че наистина е такъв. „В противен случай това би било корупция.“ Той често се храни тук. „Вечерях тук снощи с дъщеря си“, казва ми. На два или три пъти някой идва да стисне ръката му.
„Аз съм украинският посланик в ООН“, казва един от тях.
„На кого?“, казва Кисинджър.
„Украйна“, отговаря дипломатът. „Имаме много високо мнение за вас.“ Лицето на Кисинджър грейва.
„Ах, Украйна“, казва той. „Подкрепям ви силно.“
Геополитиката тежи на Кисинджър. Като един от архитектите на сближаването с Китай по време на Студената война, както и на примирието със Съветския съюз Кисинджър днес вижда един свят, в който Китай и Русия оспорват световния ред на САЩ, често в пълна хармония една с друга.
Но ръководителят на дипломацията по време на Студената война се интересува точно толкова от бъдещето, колкото и от миналото. Тази година Кисинджър написа ужасяваща статия за изкуствения интелект за „Атлантик Монтли“, в която сравни човечеството днес с инките преди пристигането на шарката и испанците. Той настоя за създаването на президентска комисия върху изкуствения интелект.
„Ако не започнем да полагаме усилия скоро, не е далеч денят, в който ще разберем, че е станало прекалено късно“, заключва той.
Това лято Кисинджър работи от вкъщи на книга за великите държавни мъже и жени (има глава и за Маргарет Тачър). Той току-що е приключил частта за Никсън, президента, комуто служи – безпрецедентно – едновременно като държавен секретар и национален съветник по сигурността. Тя е дълга 25 000 думи и Кисинджър се чуди дали трябва да я публикува отделно като кратка книга. Тревожи се, че може да има обратен ефект.
„Ще изкара всички противници от землянките“, казва той.
Имате предвид, че ще провокира сравнения между „Уотъргейт“ и разследването за Тръмп и Русия, питам?
„Точно от това се страхувам“, отговаря той. Преди да мога да задам въпрос по тази тема, Кисинджър минава на Тачър. „Тя беше невероятен партньор“, казва той. „Аз вярвам в специалните отношения [между САЩ и Обединеното кралство – бел. ред.], защото мисля, че Америка има нужда от психологически баланс и това е естествен такъв, базиран на историята – не просто на приноса.“
Ордьоврите пристигат. Кисинджър има пред себе си пастет от пилешки дроб, който лакомо изяжда. Салфетката му стои като лигавник, с едно ъгълче в яката на ризата му. Искам да говоря за Тръмп. Кисинджър е решен да говори за Британия. Питам го за лорд Карингтън, бившия британски външен министър, който дава оставката си през 1982 г., поемайки отговорност за провала да спре аржентинското нашествие на Фолклендските острови, и който почина на 99 години този месец. В деня на смъртта на Карингтън Борис Джонсън – най-скорошният британски външен министър, напусна с доста различни мотиви. Може да се каже, че първият си отиде с чест, а вторият позорно.
„Обичах лорд Карингтън“, казва Кисинджър прочувствено. „Не съм бил и веднъж в Англия, без да го видя.“ През всичките години на приятелство Карингтън нито веднъж не се е оплакал, че трябваше да напусне, казва Кисинджър. „Той ми каза: „Какъв е смисълът да поемаш отговорност, ако после шепнеш на приятелите си, че това не е твоя отговорност?“
Не мисля, че имаме подобни качества вече, просто защото за това имаш нужда от традиция, която вземаш за даденост, а ние вече нямаме това.“ Джонсън със сигурност не е въплъщение на това, казвам аз. „Не смятам, че Карингтън имаше високо мнение за Джонсън“, отговаря ми Кисинджър.
А какво мисли Кисинджър за срещата в Хелзинки? Отговорът му е колеблив.
„Това беше среща, която трябваше да се случи. Апелирам за нея от няколко години. Тя беше потопена от вътрешните проблеми на Америка. Със сигурност е пропусната възможност. Но мисля, че трябва да се върнем към някои неща. Вземете например Сирия и Украйна. Това е уникална черта на Русия, че размириците в почти всяка част на света й влияят, дават й възможност, но също така са възприемани като заплаха. Тези размирици ще продължат. Страхувам се, че ще зачестят.“
Кисинджър започва изложение за „почти мистериозната“ толерантност на Русия към страданията. Неговият ключов аргумент е, че Западът погрешно е решил в годините, преди Путин да анексира Крим, че Русия ще поеме по пътя на западния ред, който почива на правила. НАТО погрешно тълкува дълбокия глад на Русия за уважение. „Грешката, която НАТО направи, е, че си помисли, че има някаква историческа еволюция, която ще докосне цяла Евразия и не разбра, че от тази еволюция ще произлезе нещо много по-различно от Вестфалската [Западната идея за държавност] същност. А за Русия това е предизвикателство за идентичността на държавата.“
Имате предвид, че сме провокирали Путин, питам го.
„Не смятам, че Путин е герой от типа на Хитлер“, отговаря ми той. „Той по-скоро е герой на Достоевски.“
Основното ястие е тук. Кисинджър е поръчал лаврак на канапе от зелени зеленчуци. Той едва хапва от ястието. „Не, но е много вкусно“, отговаря по-късно, когато сервитьорката идва и предлага да му го опакова за вкъщи. Аз от друга страна изяждам по-голямата част от писията си с брюкселско зеле. И двамата пием газирана вода „Бадоа“, която Кисинджър специално е поръчал.
Усещам, че губя битката в това да го накарам да коментира Тръмп – или се провалям в това да засега скритото му съобщение. Казва ли, че подценяваме Тръмп – че всъщност Тръмп може да ни прави неоценената услуга да опитоми руската мечка? Отново има пауза преди отговора на Кисинджър.
„Не искам да говоря прекалено много за Тръмп, защото в някакъв момент трябва да го направя по по-кохерентен начин от това“, отговаря той. Но вие сте изключително кохерентен, протестирам аз. Моля не спирайте. Нова тежка тишина.
„Мисля, че Тръмп може би е една от тези фигури в историята, които се появяват от време на време, за да сложат край на една ера и да я накарат да се откаже от старите си претенции. Това не значи задължително, че той разбира това или че има някаква алтернатива. То може просто да бъде инцидент.“
В този момент Кисинджър вече е изоставил колебливото боцкане на рибата. Знам, че е давал инструкции на Тръмп. Знам, че се е срещал с Путин 17 пъти. Той докладва съдържанието на тези срещи на Вашингтон, казва ми.
Опитвам друга стратегия. С коя историческа личност сравняваме Тръмп, попитах го. Това също се проваля.
Кисинджър се откланя на tour d’horizon за здравето на европейската дипломация. Той не открива лидер, който да го вълнува, може би с изключение на френския Еманюел Макрон.
„Не мога да кажа дали е ефективен, защото той току-що започна, но харесвам стила му“, казва Кисинджър. „Сред другите европейски държавници Ангела Меркел е много местна. Харесвам я като личност и я уважавам, но тя не е изключителна фигура.“
Кой дипломатически ум от днешната администрация на САЩ би сравнил той със себе си или да речем с починалия Збигнев Бжежински – бившият му спаринг партньор, който също служи като съветник по национална сигурност? Споменаването на Бжежински отключва нещо.
„Когато почина Збиг, което беше огромна изненада, писах на жена му, за да кажа, че ничия смърт не ми беше повлияла толкова много, колкото неговата“, казва Кисинджър, отново очевидно разчувстван. „Збиг беше почти уникален в моето поколение. И двамата считахме, че идеите за световния ред са ключов проблем на нашето време. Как можехме да го създадем? Имахме различни идеи. Но и за двамата основна грижа беше въздигането на дипломацията до ниво на влияние.“ Кой задава тези въпроси днес, питам го. „Днес няма дебат“, отговаря ми Кисинджър. „Това е дебат, който трябва да се води.“
Не ме оставя чувството, че Кисинджър се опитва да ми каже нещо, но аз съм прекалено голям буквалист, за да го интерпретирам. Все едно че играя дартс с вързани очи, опитвам няколко различни хвърляния.
Какво ще се случи с Германия, ако Тръмп изтегли Америка от НАТО? Този въпрос допада на Кисинджър, но той отказва да даде знак за вероятността на този сценарий. „През 40-те европейските лидери имаха ясно усещане за посока“, казва той. „Днес те просто искат да избегнат опасностите.“
Не се справят особено добре, прекъсвам го.
„Това е вярно“, казва Кисинджър със загадъчна усмивка. „Един виден германец наскоро ми каза, че винаги е гледал на напрежението с Америка като начин да се раздалечи от Америка, но сега се страхува повече от свят без Америка.“ Възможно ли е шокът Тръмп да мотивира Запада да стои сам на краката си, питам го. „Би било иронично, ако това е последствието от ерата Тръмп“, отговаря Кисинджър. „Но не е невъзможно.“
Алтернативата, добавя Кисинджър, не е съблъзнителна. Разделеният Атлантик би превърнал Европа в „придатък на Евразия„, която би разчитала на милостта на Китай, които искат да възстановят историческата си роля като Средно царство и да бъдат „основният съветник на цялото човечество“.
Звучи ми сякаш Кисинджър вярва, че Китай е на път да постигне тази цел. Америка същевременно ще се превърне в геополитически остров, притиснат от два гигантски океана и без ред, базиран на правилата, който да я крепи. Подобна Америка би имитирала викторианска Британия, но без навика да държи останалия свят разделен – както Британия прави с европейския континент.
Кисинджър е по-внимателен относно изкуствения интелект – тема, с която той признава, все още се бори. Но той се притеснява относно неизвестните последици от автономните оръжия – свят, в който машините трябва да взимат етични решения. „Това, което мога да направя в последните си години, е да задам тези въпроси“, казва той. „Не се правя, че имам отговори.“
Нямам никаква идея как Кисинджър ще приеме следващия ми въпрос.
Властта афродизиак ли е? „Каква е думата?“, пита Кисинджър. „Афродизиак“, повтарям. Цитирам известни думи на Кисинджър, които той изрича в апогея на кариерата си, когато все още е неженен мъж. В края на 60-те и началото на 70-те той е познат както с държавните си дела, така и със заетия си със срещи личен календар. „Със сигурност бих казал, че възможността да вземаш решения има измерения, които не може да имаш в обикновения живот“, отговаря Кисинджър със следа на усмивка. Това е уклончив отговор, казвам му аз. „Казах тези думи“, отговаря той. „Но когато казвам тези неща, те са по-скоро предназначени да установят ума ти, а не целта на живота ти. И е вярно до някаква степен. Базирано е на наблюдения.“
Вече пием кафе – двойно еспресо за мен, ментов чай за Кисинджър. Решавам да се прицеля за последно в мишената. Говорили сме близо два часа. Ако съществува една постоянна критика към Кисинджър, казвам му, то тя е, че той полага неимоверни усилия да запази достъпа си до хората във властта на цената на неясни думи в обществото. Не е ли сега от всички моменти най-подходящият да се рискуват някои връзки? Кисинджър изглежда унил.
„Вземам това на сериозно и доста хора, добри мои приятели, ме приканват към действие“, казва той най-накрая. „Може би ще се случи в някакъв момент.“ Няма по-добър момент от настоящия, казвам му с нервен смях.
„Посоката, в която отивам е ясна“, отговаря той. „Ясна ли е за Вас?“ Горе-долу, отговарям аз. Тревожите се за бъдещето. Но въпреки това вярвате, че има нетривиален шанс Тръмп инцидентно да ни уплаши към повторно изграждане на реда, който вземахме за даденост. Това добро резюме ли е?
„Мисля, че сме в много, много тежък момент за света“, отговаря Кисинджър. „Провел съм безброй срещи на върха, така че в Хелзинки не научиха това от мен.“
Ясно е, че той няма да доразвие казаното. Питам го кой исторически период би свързал с днешното положение. Кисинджър говори за опита си като нов-новеничък гражданин в униформа на САЩ, на служба във Втората световна война. Той си спомня какво довежда младите германски бежанци до тези брегове на първо място. След като Германия навлиза в Австрия през 1938 г., на евреите в родния град на Кисинджър е наредено да си стоят вкъщи. Родителите му тръгват за Америка при първа възможност. „Имаше вечерен час и германски войници навсякъде“, казва той. „Това е травматично изживяване, което така и не ме напусна.“ Споменът му е внимателно подбран.
Нещо като библейска буря се разразява отвън, откакто седнахме. Един чадър буквално прелетя покрай прозореца. Помогнах на Кисинджър да стигне до колата си в пороя. Шофьорът поема другата му ръка. Той е нестабилен. Осъзнавам, че съм провел груб разпит над мъж, почти два пъти над моите години. „Д-р Кисинджър очакваше този обяд от дни“, казва сервитьорът, след като се връщам да заема чадър. Това е хубаво, мисля си. Въпреки че се страхувам, че въпросите ми за Тръмп са убили апетита му.
Снимка: Financial Times
