Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в новата ни рубрика „Записки от потъващия остров“.
Приятно четене.
Лондон, метростанция Глостър Роуд, ескалатор към перона на линия Пикадили, 21:17 ч.
Компактен островитянин с кокетна брадичка и осемнадесет промила алкохол в кръвта изпълнява антигравитационно салто, от каквито оцеляват само хората, по-пияни от стафида, накисната в спирт за горене. Прелита пет стъпала и се стоварва върху нищо неподозиращата ми глава. Не падам, защото съм корава. Или защото всъщност има Господ и той има планове за мен, които не включват грозна смърт от множествени фрактури и настъргване на лентички по двайсетметров ескалатор.
Човекът ме прегръща изотзад и отпуска цялата си тежест на раменете ми.
– Беззззкраййййно много съж’лявам! – хлъцва той в ухото ми, фламбирайки го с дъх на дракон. – Аз съм едно пияно прасе.
Не мога да отговоря, защото сърцето ми е заседнало в мекото небце.
– Дани! – кресва някъде над нас още един нетрезв глас. – Дани, добре ли си!
— Абсолютно. – казва Дани в тила ми, намествайки ръце удобно около гръдния ми кош. – Това чудесно момиче ме спаси!
– Миличка, не се сърди, но не мога да дойда да го махна от теб, мнооооу съм пиян – нарежда някъде отгоре безтелесният приятел по чашка на Дани с тежък ирландски акцент. – Ще се убия по този ескалатор, страшно е. Или ще взема да повърна отгоре ви, за резил. Моля те, изчакай ме на площадката, ще го поема оттам.
– Ама аз съм добре, добре съм! – настоява Дани, все така разположен като човешка раница върху ми, докато ескалаторът бавно наближава terra firma.
На площадката дългурестият риж спътник на дребния Дани стига до нас с балетно олюляване и… ме прегръща отпред. Разчувстван. Двамата ми благодарят един през друг, извиняват се напоително, но нито един от тях не прави забележимо усилие да ме освободи от хватката си.
Атмосферата около мен се насища с алкохолни изпарения.
– Дани.
– Гери?
– Смачкахме момичето.
– Абсолютни свине.
– Дани, стегни се, братле. Горкото момиче…
– Грубиянско е да я наричаш „момичето“. Госпожице, аз съм Даниел О’Мали, това е приятелят ми Гери Тоул. Приятно ми е да се запознаем – казва Дани в лявото ми ухо.
– Мария Спирова, на вашите услуги, господа. Не мислите ли, че ще е чудесно, ако можем да си стиснем ръцете?
Дани и Гери тутакси започват да кълчат крайници като октоподи с епилепсия, всеки освобождава по една ръка и грабва по една моя. Разтрисат ме хубавичко, но по същество оставам заклещена в пергела на телата им.
– Винаги към уважавал немците – анонсира Дани нежно. – Ето, ако бях паднал върху английско момиче, досега и двамата да сме с разплискани мозъци.
– Или в ареста – критично добавя Гери.
Полиция, каква интересна идея, помислям си замаяно аз. Край нас припкат забързани минувачи, но явно никой от тях не намира конфигурацията ни за необичайна.
– От Берлин ли си? – пита Дани, но понеже да ме помислят за германка далеч не е най-странното нещо, което ми се е случило в близките десет минути, аз просто отвръщам:
– Не, от България.
– Слънчев бряг! – изпищява в еуфория Гери. – Каква гнусна дупка! Пълна с англичани!
— Ние сме ирландци – решава да поясни Дани – И София е ужасна. Такава жега беше, че аз припаднах на улицата, а Гери изгоря като пържен картоф. Аз съм родом от Дери.
– Това е в Северна Ирландия – казвам аз, главно защото са ме учили, че ако попаднеш в заложническа ситуация е най-безапасно да сътрудничиш на похитителите.
– Гери! Тя знае за Дери!
– Три месеца живях там. Гнусна дупка. В седем вечерта всички на главната улица бяха пияни и се редяха да пикаят в слота за кеш на банкомата на Ълстърската банка.
Гери и Дани се смеят щастливо и питат един през друг:
– А в Дъблин беше ли?
– Ужасен бардак. Обраха ме в Националната галерия, а в Праймарк някакъв ме заля с „Гинес“.
Мисълта за прелестите на родината реанимира моите пияни. И двамата успяват да вдигнат глави от раменете ми.
– Хаха, колко хубаво ! Тя всичко знае за нас! – радва се Гери, но внезапно помръква. – Сега ако вземат да сложат пак граница между нас и северните графства, такова меле ще стане, каквото не са и сънували.
– Няма да сложат. Няма да им позволим. Лондон ще се вдигне цял да метне в Ирландско море първия политик, който се опита. – казвам аз, не знам точно защо.
Готовността на Лондон да мъсти за Изумрудения остров произвежда необходимия свестяващ ефект у моите пияни. Озарени от радост, те ме разцелуват невъздържано по темето и бузите, оттласват се от плещите ми, прегръщат се, помахват ми за довиждане и в моряшки танц се отправят надолу към зейналата бездна на линия Пикадили, посока запад.
Последното, което чувам, е:
– Чудесно момиче, нали?
– Винаги съм уважавал немците.
